Христо
Смирненски е още юноша, когато възторженият му глас зазвучава с тръбните звуци
в нашата лирика. Той е, както на времето го нарича Антон Страшимиров, „слънчево
дете” на българската поезия.
Смирненски
е псевдоним на Христо Димитров Измирлиев. Роден е на 17.09.1898 г. в българския
град Кукуш, разположен в Македония, която по това време е все още в пределите
на Османската империя. Детството на поета, протекло в типично занаятчийско
семейство, е щастливо. В дома на кукушкия сладкар Димитър Измирлиев са на
особена почит трудолюбието, ученолюбието и взаимопомощта. Малкият Христо тича
на воля с другарчетата си из чаршията и
по полето, немирства в училище и носи отлични бележки. Незабравими са вечерите
в Измирлиевия дом, вечери на патриархална задружност и радостна глъч. Около
трапезата се събира цялото домочадие: родители, трима братя и сестра, а после в
голямата стая всички подготвят работата за другия ден: чистят ядки, чукат захар
и едновременно слушат приказки и четат на глас книги.
Междусъюзническата
война от 1913 г. слага край на патриархалния бит и на безгрижието, пропъжда
стотици македонски семейства от родните огнища. Сред тях е и семейството на
Христо Измирлиев. То също намира спасение в София. Безпаричният принц, роден
край Егея, е принуден да бъде обитател на бездушния град. По-късно той ще стане
поет на децата на града, на неговите жертви. За
късо време в столицата семейството сменя няколко квартири, докато се настани
най-после в Ючбунар,на улица „Овче поле” 66, където Смирненски прекарва най-съзнателната
част от живота си до безвременната си смърт. В
тези трудни години Измирлиеви водят непосилна борба за съществуване. Децата учат и
работят, помагат на бащата. Петнадесетгодишният
Христо се записва в Техническото училище, а през летата търси сезонна
работа: вестникопродавец, общ работник, печатар. През 1917 г. постъпва във
Военното училище. Година по-късно напуска.
Неговото
литературно кръщение се извършва в средата на хумористите.В ранната пролет на
1915 г. в хумористичния вестник „К’во да е” е излязла първата хумореска на
поета, подписана с псевдоним Орезам, който наскоро след това бива заменен с
най-трайния и популярен псевдоним на Смирненски – Ведбал. От 1916 г. сътрудничи
на списанията „Българан”, „Родна лира”, „Барабан”, „Художествена седмица” и др.
В продължение на 11 месеца ( януари-ноември 1917 г.) организира и редактира
седмичното литературно-хумористично списание „Смях и сълзи”. През 1918-1922 г.
е член на редакционната колегия на сп. „Българан”, сътрудничи на хумористичните
списания „Сатър” и „Червен смях”, на б-к „Народна армия” и сп. „Младеж”, както
и на „Работнически вестник” През ноември 1922 г. започва да издава (Съвместно с
брат си Тодор Измирлиев) хумористичното сп.”Маскарад”, което спира да излиза
през 1923 г. Приживе излизат книгите му „Разнокалибрени въздишки в стихове и
проза” (1918 г.) и „Да бъде ден!” (1922
г.). Пише под псевдонимите Ведбал, Вилмон, Гаврош, Кямил ефенди и др. През
пролетта на 1923 г. здравето на Смирненски се влошава рязко и след установената туберкулоза е изпратен на лечение в Горна баня. Тук, макар и борещ се със смъртта, той продължава да пише и създава две от най-значимите си сатирични творби - "Приказка за стълбата" и фейлетона "Как ще си умра млад и зелен".
Христо Смирненски получава силен кръвоизлив и умира на 18 юни 1923 г.,ненавършил 25 години.